ЧАСТ 4 — Свекърва ми изпрати майка ми в кухнята, а когато отворих заключената врата, съпругът ми пребледня пред всички

ЧАСТ 4

— Кой е? — попитах.

Маркова не отговори веднага. Погледна към свекърва ми.

Рада пребледня.

— Не — прошепна тя.

Арам се обърна към нея.

— Мамо, какво си направила?

Отвън, пред къщата, спря автомобил. Фаровете му прерязаха завесите на кабинета. След миг на входната врата се почука три пъти — бавно, равномерно, като човек, който знае, че ще му отворят.

Маркова прибра оригиналния договор в папката си.

— Това е Димитър Вълчев. Купил е складовете за половината от стойността им. Но в договора има условие: ако фирмата бъде обявена в несъстоятелност, той получава и останалите активи.

— Той не може да направи това — каза Арам.

— Може — отвърна Павел. — Ти си подписал.

Почукването се повтори.

Свекърва ми седна на стола, който преди малко беше отказала на майка ми. Лицето ѝ беше станало восъчно.

— Аз го помолих — каза тя.

Никой не помръдна.

— Какво си го помолила? — попита Арам.

— Да купи склада. Да поеме дълговете. Ти каза, че всичко ще се оправи, ако продадем семейната къща и заложим останалото. Аз подписах гаранцията.

Арам отстъпи.

— Ти си заложила къщата?

— Ти ме накара да повярвам, че майка ти е дала пари без условия. Каза, че ако не направя нещо, всички ще останем на улицата.

Мама я гледаше дълго. По лицето ѝ нямаше победа.

— Значи и теб е използвал.

Рада сведе глава.

— Аз те унижих заради него.

— Да — каза мама. — Унижи ме.

Вратата на кабинета се отвори и Димитър Вълчев влезе. Беше висок, с мокро палто и папка под мишница. Погледна тортата в гостната, после хората около бюрото.

— Изглежда, пристигнах навреме.

— Няма да получиш нищо — каза Арам.

Вълчев се усмихна.

— Получих подписите ти. Утре в девет складовете стават мои, а след това и фирмата.

— Документите са подправени — отвърнах.

— Не всички.

Той извади копие от договора за залога. Под подписа на Рада имаше печат. Тя го позна веднага.

— Аз подписах това — каза тя.

— Но не си подписала приложение номер четири — намеси се Маркова. — Без него залогът не включва къщата. Вълчев, вашият договор е непълен.

Той се намръщи.

— Невъзможно.

Павел взе папката и показа липсващата страница.

— Защото Арам я е извадил. Той е искал да държи майка си в неведение, докато прехвърли всичко на свое име.

Арам се хвърли към папката. Аз го спрях с длан в гърдите.

— Не ме карай да те спирам пред всички.

Той се втренчи в мен.

— Аз направих това заради теб.

— Направил си го, за да не загубиш властта си.

Тогава се случи нещо, което никой не очакваше. Рада стана, отиде до бюрото и взе писалката.

— Какво правиш? — попита Арам.

— Поправям единствения подпис, който все още мога да поправя.

Тя подписа декларация, че оттегля гаранцията си за залога и че никога не е давала съгласие синът ѝ да прехвърля фирмените дялове. Маркова свидетелства. Павел подписа като присъстващ.

Вълчев изруга тихо.

— Ще ви оставя без нищо.

— Не — каза мама. — Ще получите складовете, които законно сте купили. Но няма да получите чужда фирма и чужда къща.

Тя постави оригиналния договор за заем пред Арам.

— Подпиши прехвърлянето на тридесет и осемте процента към мен.

— А после?

— После ще го прехвърля на работниците. Те са я спасили, докато ти си я източвал.

Арам се засмя хрипливо.

— Ще дадеш всичко на тях?

— Не всичко. Ще задържа дяловете, докато върнеш парите, които си взел. Всеки месец ще получаваш само онова, което е необходимо за лечение и храна. Останалото ще отива за дълга.

— Искаш да ме унижиш.

— Не. Искам да спреш да унижаваш всички, за да изглеждаш богат.

Той погледна към масата. Тортата беше останала недокосната. Върху нея мама беше нарисувала с крем малки орехови листа — същите, които правеше за рождения ми ден, когато нямахме пари за подарък.

Арам взе химикалката.

Ръката му трепереше.

Подписа.

Маркова провери всяка страница, после притисна печата си. Павел изпрати копието на работниците. Вълчев прибра договора за складовете и си тръгна без да каже нищо. Той получаваше онова, за което беше платил, и губеше онова, което се надяваше да вземе с чуждия страх.

Рада остана до майка ми.

— Мелина — каза тя, — не очаквам прошка.

— Добре — отвърна мама. — Започни с това да ми върнеш стола.

Рада взе празния стол от масата и го постави до нейния.

Никой не аплодира. Никой не произнесе тост.

Аз нарязах тортата с медната лопатка. Първото парче сложих пред мама, второто пред Рада, а третото — пред работника, който стоеше неловко до вратата и държеше копието на новия договор.

Арам остана в кабинета, сред папките, които сам беше събрал срещу нас.

Мама вдигна парчето торта и погледна към него.

— Анахит, подай ми лопатката.

Подадох ѝ я.

Тя я постави върху подписания договор, точно върху фалшивия лист, и каза:

— Този път режа само това, което наистина е мое.

Оцените статью